Това ли искахте да бъдете и да правите когато навършите годините, на които сте? Щастливи ли сте от реализацията си или някъде под лъжичката ви стяга всеки път, когато се замислите "какво ли щеше да бъде, ако ..."?
Нека още в началото направим една уговорка. Да се абстрахираме от 20-те години преход, социалистическите години преди това и политическата ситуация в момента. Ще обсъждаме неща, които не зависят от тях и следователно, не могат да ни служат за извинение. Ще си говорим за възможностите тук и сега в България и няма да се самосъжаляваме, че не сме в Западна Европа или в Америка. Все пак и това е наш избор.
Според изследванията две-трети от хората са нещастни на работното си място и това няма нищо общо със заплащането.  Напрежението започва много преди това.
Колкото и да е стара темата, тя си остава вечна. Все още повечето родители вменяват на децата собствените си амбиции и неосъществени копнежи. Искат да видят в тях реализирани мечтите си. Но обърнете внимание - мечтите за собствения си живот. Без да се замислят особено задълбочено върху възможността  детето да има свои лични предпочитания и стремежи, родителите започват да моделират живота му от най-ранна възраст - с подбора на детските градини, училища, школи, частни уроци, платени тренировки, колежи и т.н. Вкарват го в определени среди и му налагат "правилата на играта". До известен момент детето играе привидно кротко ролята на марионетка, но вътрешно трупа гняв и бунт срещу постоянното дърпане на конците му.
Следва висшето образование. Вие завършихте ли това, което искахте? Не се оправдавайте с качеството на образованието. За всеки, който иска и търси, има океани от знания и информация.
Аз трябва да си призная, че първото висше завърших заради родителите си. Много държаха тогава да имам висше образование, да изживея студентските години и най-вече "какво щяха да кажат хората", ако не ме бяха приели!? По това време аз се интересувах от хиляди неща едновременно и нищо конкретно. Не знаех какво искам да уча, бях доста добра в хуманитарните науки, но не исках да "кълва" теми по литература и история. Понеже завърших техникума по полиграфия, имах професия и разпределение и исках да поработя една-две години, да се ориентирам и тогава да следвам. Само че - не стана. За по-лесно кандидатствах с математика и след пет години завърших математическия факултет на Софийския университет. Пет години умирах от скука. Завърших с много добър, но двадесет години по-късно от математиката ми е останало само логическото мислене.
Едва при второто ми следване в УНСС изпитах истинско удоволствие и се наслаждавах на всяка минута лекции. Затова мога да направя сравнението. Честно казано, няма нищо общо между двете следвания.
Когато правиш нещо, което обичаш, ти потъваш в него, забравяш за времето, искаш да станеш още по-добър в тази област, да откриеш нови и нови неща. Затова не се измъчвайте да учите нещо, което не ви интересува, още по-малко позволявайте то да стане ваша професия.
Когато започнах да се занимавам в началото на деветдесетте години със счетоводство, беше по необходимост и абсолютно непланирано. Вече като математик, се опитах да намеря логика в счетоводството, да си направя алгоритми, за да се справя със счетоводните сметки. Трудно ми се удаваше да разбера защо едно нещо веднъж е кредит, а после дебит, защо при банките е точно обратното и защо трябва да пиша едно и също нещо многократно. Трябваше да се зария с хартия и документация. Тогава нямаше счетоводен софтуеър и всичко се пишеше на ръка. Изобщо не бях щастлива. По това време вече исках да бъда мениджър. Само че трябваше да си призная, че нямам опит и трудно мога да си намеря работа като такъв. Освен това, още от съвсем млада не можех да си представя да имам шеф и работно време - не става въпрос за липса на трудова дисциплина. Но още тогава започнах да си купувам книги - американски, английски, преводни - всичко, което можеше да се намери по книжарниците и на "Славейков". Всички бяха свързани с управление на фирмите. Междувременно трупах и опит.
Преборих отношението си към счетоводството с желанието си да зная повече, да анализирам и да търся причините. Благодарение на професията си изградих дългогодишни взаимоотношения на доверие и приятелство с клиентите, което е безценно. За щастие, вече разбирам логиката на счетоводството. През годините на трудни икономически кризи счетоводството ми  даваше сигурност и надежда за бъдещето. Сега се занимавам много повече с управленско консултиране, отколкото със счетоводните сметки и така постигнах  желанието си да се реализирам като мениджър.
Защо ви разказвам всичко това?
Искам да ви кажа, че има втори шанс, че не зависи на колко години сте за да осъществите промяната.
Аз реших от съвсем млада да работя за себе си и рискувах да остана без сигурно заплащане и осигурени старини. Водих битка за оцеляване, търпях хора, които ми лазеха по нервите, и мен ме търпяха, допусках грешки и се учех от тях, поемах отговорност и днес имам опит и не съжалявам за избора си. Наблюдавах годините на преход отвътре, през очите на различни браншове и това ми даде възможност да си обясня причинно-следствените връзки. Днес знам какво искам и как да го постигна. И всичко е свързано с много учене и усилна работа.
Вие какво ще направите за вашата работа? Обичате ли професията си? Вие ли си я избрахте? Знаете ли всичко за нея? Ако не сте собственика на фирмата, опитвате ли се да мислите като него? Уверявам ви, личи си по работата, ако го правите.
Не се страхувайте да мечтаете за по-добър живот. Ако сега преценявате, че не е подходящият момент за собствен бизнес, трупайте опит, знания, контакти, наблюдения, изграждайте себе си за времето, когато ще бъдете готови за това. Ако този момент не дойде, то поне промоцията в работата ви ще бъде сигурна.
В западните страни успяват и поради тази причина - там учат и работят всеотдайно и качествено.
Ако не се откажем, можем да бъдем щастливи и тук. Не влизайте в роля, дадена ви от родителите, съпрузите или близки приятели. Намерете себе си и това, което ви вълнува.
Бъдете себе си и изберете сами живота си. Не живейте живота на друг.
Можем да бъдем щастливи и тук.
Вие какво мислите?  

Ние родителите сме само, за да възпитаме децата си добре, за да станат добри и себеуважаващи се хора.
Пътят, желанията, плановете, избора на професия са важни за всеки един.
Вече съм щастлив пенсионер, но работих с удоволствие и не съжалявам, че съм била геолог, макар и труден занаят.
Благодаря ти!

Аз също ти благодаря за коментара! В младежките ми години моя много близка приятелка беше геолог. Такива приказки ми е разказвала за девствените места в Родопите, Странджа - Сакар и други прелестни места в България, че съм я слушала с отворена уста. Това е много авантюристична, интересна и вълнуваща професия. Що се отнася за живота - на същото мнение съм - всеки трябва сам да избира пътя си. Поздрави :)

Много хубаво си го казала и си много права. На младини правим неща, които другите очакват от нас, опитваме се да се впишем в някакви рамки, които другите или самите ние сме си изградили. Сякаш се оглеждаме в криво огледало. Но минава време и започваме да усещаме, че нещо не е точно, както сме си мислели. Откриваме, че имаме и друго аз.
Щастието е състояние на духа. Да работиш работата, която искаш, да си с хората, които обичаш, да имаш сродна душа и рамо в живота, малко, но истински приятели, деца, които успяват да намерят себе си и мястото си в живота, уют вкъщи, да посетиш местата, които искаш да видиш, да запазиш детето в себе си и да не спираш да се удивяваш на света....За всияко това се иска смелост. Живота ни е дар, всеки ден е неповторим.
Аз също минах през какво ли не. Работила съм като учителка 8г. и бях щастлива тогава. Имах свободно време за децата си, за мен, за семейството. Бях и фризьорка в Америка, тази работа също ме правеше щастлива. Явно обичам промените...Завърших второ висше, сега искам да работя в областта на човешките ресурси, мисля, че това е венецът, който събира всичко, което мога и знам в едно. Все още търся работата, за която мечтая, но съм оптимист. През годините търсех себе си, дълго се лутах..но срещнах Човека, моето друго аз, половинката, която ми липсваше през всичките тези години. И това е, което ме прави най-щастлива, това, което ми дава куража да вярвам, че винаги има и друг шанс, за някои втори, за други - трети...Вярам, че човек е това, което е мечтал, за което се е борил, за което се е трудил. Вярвам, че щастието не пада от небето, а се постига от този, който се стреми към него. Вярвам, че всеки може, стига да иска.

в сърцето ти има пълнота. Да направиш баланса между това да си мечтател и да постигаш мечтите си... За хора, които мислят като теб, щастието е винаги наблизо! Поздрави и благодаря за коментара!