Народът го е казал и по друг начин: "Каквато попара си надробиш, такава ще си сърбаш." Звучи почти банално, нали?
Тогава защо отказваме да се съобразяваме с този закон в живота, въпреки че сме чували за неговото неотменно действие хиляди пъти? Защо очакваме да пожънем нещо, което не сме посели?
В природата не може да искаш домати, а да посееш краставици!
Всеки знае от обща култура, че преди да посее, трябва да обработи почвата. След това - да избере най-едрите, най-здравите и бездефектни семена за посев.  После - да не очаква да пожъне още на следващия ден. Знае, че следва период на напояване, торене, плевене, окопаване, че минава време преди да събере реколтата. И че, ако прави така всяка година и заделя все повече семена, ще събира все по-богата реколта. А за да се предпази от опустошенията на природните стихии, трябва да се застрахова.
Така е и в живота: с приятелствата, семейството, децата, ученето, следването, работата ...
Във всеки момент трябва така да вършим това, с което сме се захванали, сякаш ни наблюдава най-важният за нас човек, чието одобрение най-много ценим.
Каква почва ще обработваме - избираме ли си правилната компания, среда, професия, партньор? Плодородна ли е почвата или не можем да очакваме нищо от нея? Ако е верен вторият вариант, тогава какво правим там?!
Какви семена сеем - искрени ли сме, загрижени ли сме за другите, влагаме ли усърдие, ентусиазъм, амбиция, страст, компетентни ли сме, може ли да ни се има доверие? Или сме безразлични, апатични, високомерни, егоистични, клюкари, манипулатори и интриганти?
Как се грижим за посятото - с постоянство, упоритост и жертвоготовност, с уважение и зачитане на другите или оставяме плевелите на омразата, злобата, лъжата и завистта и сушата на отегчението да задушат кълновете?
Когато дойде време за жетвата - благодарни ли сме, отдаваме ли дължимото на другите и на себе си? Знаем ли, че самодоволството спира развитието, завистливото сравняване с другите вгорчава живота, а правилната самооценка поражда здравословно самочувствие и увереност, които ни водят напред? Готови ли сме да заделим най-доброто, за да го посеем отново или отделяме каквото остане?
Ако не сме доволни от пожънатото, търсим ли причината в себе си или обвиняваме другите?
Ако пожънем нещо, което не искаме, питаме ли се какво сме посели?
Нека се замислим сега какво жънем днес и да решим какво и къде ще посеем утре!
За да бъдем мъдри стопани на собствения си живот!      

неща си споделила мила Ева! Благодаря ти! Мъдростта, която си познала е тази, която ме спечелва за твоя приятелка :). Защото това за което пишеш ме интересува и самата аз търся да го прилагам в живота си. Темата за семената и каква почва избираме да бъдем винаги ще бъде актуална, защото животът на човек е ценност и от него зависи какви плодове ще бере през своето съществуване. Толкова въпроси засягаш тук. Богатство са! Стига да търсим отговорите! И за качествените семена , и за грижите, и за търпението, и за благодарността...!
"Във всеки момент трябва така да вършим това, с което сме се захванали, сякаш ни наблюдава най-важният за нас човек, чието одобрение най-много ценим." Замисляме ли се наистина за тези неща, колко са важни за нашия живот! Но за да можем да го оценим ние трябва да сме познали и същността на думата любим!

Присъединявам се към твоя призив. Нека бъдем мъдри стопани на собствения си живот!

Цани, аз ти благодаря за насърчението! Истините от живота са много простички, семпли. Ние се опитваме да ги усложним като им прибавяме нещо от себе си, за да се издигнем в очите си като герои - победители. Ако и ние сме семпли като истините, ще греем като скъпоценни камъни в живота и ще се наслаждаваме на изключителен успех.